Многото от съществуващите разбирания за хармонията я разполагат в една сфера отвъд частно музикалното - например, когато хармонията прави връзка с първоосновата на нещата или когато долавяме в нея възможността да обхванем единното (τό παν, totum). Тук подобни разбирания се поставят под съмнение. Съответните възгледи за хармонията - като теоретическа, педагогическа и практическа дисциплина, както и в композиторската практика - са разгледани в сблъсъка между рационалния стремеж за всеобхватност на хармонията и възприятието за съгласуваност на звуците в музикалния акт. Откъм музикалната практика тематизирането на хармонията и нейните основания е проблем, защото не е ясно дали теоретичните постановки са резултат от рефлексия върху нещо реално чуто, или са само въображения на самодостатъчната разсъдъч- ност. Извадени от контекста на живата музика, където лежи техният първообраз, музикалните ладове още носят своята субстанция, но използването на предварителни или абстрактни теоретични модели в творческата дейност обрича композитора на затвореност и ограниченост. Обратно, подражанието в рамките на традицията, което извира от възхищението и преклонението пред онова, което е отвъд нас, е способно да осмисли по напълно нов начин оригинала в традицията - и на нас ни остава само да го пазим, без да го променяме; само да го усъвършенстваме, докато го съхраняваме. Новаторството произлиза от неповторимия начин, по който изпълнителят или почитателят се отнасят към онова, на което имат импулс да подражават. В този случай, за композитора творбата е отворена система, а неговата цел е отвъд самата система.