Текстът разглежда педагогичността като вътрешноприсъщ на музикалната дейност принцип (στοιχεΤον) и като носеща тайната на музикалната отдаденост. За музикалната педагогичност музиката е такова биване и пребиваване, което онагледява възможността ни винаги да се алтероваме, да се изменяме. Тази педагогичност естествено изпреварва която и да е педагогическа абстрактна метафизика, т.е. изначално опредметената и структурно предпоставената, традиционно- образователна педагогика. Тезата на статията е, че в музикалното действо ние непрестанно и неизменно избираме една от всичките възможности да сме. Често този избор е вече направен и ни предизвестява вида музика, който искаме да чуем. Музиката привлича и учудва до такава степен, че ни изправя пред въпрос, който стои имплицитен в акта на музициране: „Как по такъв начин мога да съм". Срещата с музика е „среща-въпрос", тъй като неминуемо засяга житейския ни, екзистенциалния ни избор. Доколкото без музика, просто казано, „не можем", отговарянето на този въпрос е една от нашите житейски отговорности. Съзнателното мое „Какво свиря?" и съответно „Какво слушам?" е не толкова израз на прищявка или дори на вкус, колкото изявена отговорна рецепция за свят и позиция из свят. В музиката ние всеки момент свидетелстваме за себе си - как и кои (да) сме.