Като взима предвид хилядолетните интуиции за отношенията между музика и философия, настоящият текст цели да положи музиката като строга и безкомпромисна изходна гледна точка за философско осмисляне на човешкото съществуване и избира за фундамент позиция, която се изплъзва на тираничната повсеместност (ubiquitous) на езика и остава неподвластна на лингвистическите спекулации и манипулации. Неин експлицитен ориентир е решаващата роля на непосредствения музикален опит в неговата самоочевидна (за музиканта) валидност. В изначалното музикалнофилософско предимство на музициращия - взет в неговата самост, бидейки същевременно безусловно неотделим от музикалния акт - се търси възможността музиката да бъде мислена свободно и правомерно. С оглед на целта са поставени преди всичко въпросите за границите на музикалното; за всяко законно „местожителство" в него и за всяко „неправомерно" пристъпване към музиката - а такова може да бъде дори и говоренето за музика откъм едно или друго изследователско поле, конкретна (научна) дисциплина или метод. Музикалната философия се стреми да открои музиката, преди да са й натрапени теоретически конструкти (например музикологически, културологически, философско-исторически, психологически и пр.). Ето защо музикалната философия винаги държи сметка за собствените си основания, като непрестанно ги изпитва доколко остават музикални в немузикална среда. За нея музиката е - преди всичко - модус на пребиваване, който не може да бъде описван и достиган от произволни предпоставки, който ултимативно налага свои начини на само- очевидно долавяне и който предполага актова и уникална моя позиция - причастност, която обаче не се губи в другите модуси на съществуване и задава хоризонт към първоначалата на човешкия досег със света.