Статията има две части. Първата разглежда критично допускането, че християнското пеене, известно като ψαλτική (наричано по-долу псалтики), е или може да бъде автономна наука. Втората част е посветена на същото пеене, но разглеждано като предмет на обучение и усвояване. В първата част фокусът пада върху фундаменталното модерно разбиране за това какво е наука, тъй като то е решаващо за общия методологически въпрос, стоящ пред вокалните музикални феномени. Втората част се концентрира върху псалтики като устна традиция, която трябва да бъде систематично осмислена чрез подходящ метод. Така двете части са подредени от общото към частното. Следването на този „обективен подход“ представлява опит да се признае индивидуалното и характерно място на псалтики в музикознанието, без същевременно да се изключва тя от общото поле на науката и, следователно, от полето на (музикалната) херменевтика.