В този текст ще използвам философската херменевтика на Ханс-Георг Гадамер за основа на една музикално-образователна позиция, в която ще се обособи мястото на музиката в човешкия живот и в образованието. Собствено философската херменевтика се занимава с границите на човешкото познание и методите, по които то се придобива и интерпретира. В музикално-философски план херменевтиката защитава идеята, че само в акта на музикалното отношение, характеризиращ се в крайна отдаденост и игровост, музикалното битие оживява. В такова отношение на преден план се оказва състоянието на преживяване, което предполага неповторима и конкретна времевост. Времето обаче във философската херменевтика се третира многостранно. Когато става въпрос за феноменалната времевост на музикалното преживяване, тя е винаги сега и тук, в нея отпадат всички субект-обектни отношения – човекът и музикалното споделят тогава едно битие. В музиката тази времевост ясно се забелязва, тъй като музиката, като темпорално изкуство, изисква от всички (изпълнители, слушатели) пълна отдаденост и вътрешна активност в сегашния момент.

Но във философската хеременевтика има и един не по-малко важен модус на времето и това е историчността. Да приемем традицията и културата (в техния конкретен и уникален контекст) на всяка епоха, всяко време, да осъзнаем тяхната свързаност и да вникнем в това как в различните времена се изменя музиката и човешката мисъл за нея – в това се изразява херменевтическият поглед към историчността.

Музикалното преживяване изисква един sensus communis (общ усет), чрез който човек усеща и вътрешно осмисля и разбира музикалното. Този sensus communis представлява едно вътрешно отношение на човека, което зависи от неговата обществена/социална среда и конкретна историчност. Такъв усет предполага едно образовано общество, за да се реализира, защото последното следва да играе ролята на почва, в която „общото“ на усета да бъде установено. Изграждането на образоваността на обществото, оформянето на усета, е задача от изключително голямо значение, която именно образованието поема. То, от своя страна, има нужда от ясен образец, по който да се води, истина, критерий, по който човек става образован, тоест развива и изостря своя усет, а всички образователни средства, по линия на преживяването, следва да насочват човека към едно образовано преживяване. Херменевтиката на Гадамер ни тласка именно допускането, че ако в една игра, в едно преживяване ни се разкрива нещо, което не може да ни се разкрие по друг начин, то самото преживяване съдържа в себе си познание. Естетическият опит, който се характеризира най-вече с такова игрово преживяване, тогава също би следвало да съдържа в себе си познание/образ и образец.

Единствено музиката като носител на естетичност и на нравственост може да се превърне в основание за едно музикално образование. Че музиката може да има образец, че чрез нея може да се възпитава – такова становище може да стъпи само на основите на един действително общ усет. От тази позиция играта като едно отношение на човека към света, в което субект-обектните отношения се размиват, играта, която е основният начин на битуване на музикалната творба и в която музикалността живее, ще се окаже основното и най-съществено средство за възпитанието. Образованието следва да използва музикалността и играта, които се поместват в едно преживяване, за собствените си цели, но по такъв начин, че да не разрушава целесъобразността на игровия акт – защото играта в себе си никога не би могла да представлява средство, а единствено цел. Всеки критерий, поставен отвън, се явява като несъдържателен от позицията на играта и преживяването.

За откъс от дипломната работа натисни "Свали" по-долу.