Тази глава проследява основните постановки на класическия бихейвиоризъм и влиянието му върху психологията, ученето и педагогиката. Тя възстановява логиката на този подход чрез примерите на Уотсън, Павлов и Торндайк, за да покаже как поведението се обяснява чрез отношенията между стимул, среда и реакция. Разгледан е и начинът, по който бихейвиористичните модели са навлезли в образователната практика и са оформили разбирания за обучение, навик и контрол. В същото време тя подлага на критика ограничеността на подхода, когато предмет на анализ са музикалното развитие, личността, вътрешната мотивация и сложните педагогически взаимодействия. Така тя подготвя прехода към по-богати когнитивни и културни модели на музикалното развитие.