С антените на невероятната си музикалност Диамандиев улавя крешендото на една музикалнотеоретична тенденция – тенденцията към затваряне на хармонията в света на рационалното. Функционалната хармония е почти идеалният пример: още с определението си (“функционална“) тя показва, че при нея става дума за изпълнение на роля и за боравене със значения, а с това и че сред нещата, на които тя разчита, са договорът, правилото, абстракцията, отчуждена от реално чутото. Това, което липсва на музиканта при такова положение на нещата, е звуковостта, тоновата субстанция. Именно тоновата субстанция е онова, което се превръща в неотменимо условие, главен ориентир и основополагащо понятие в труда на автора. А хармонията се разгръща в отношението между тонова субстанция и функция на акорда, между звуковата реалност и нейната рационална интерпретация.
 

Из рецензия на Кристина Япова