Темата за органичната цялост в музиката е централна за учението на Хайнрих Шенкер. Според ранния Шенкер музиката не е органична, тъй като ѝ липсва каузалност и логика, но цялото ѝ въздействие почива на това, че подражава на природната органичност. В по-зрелите си трудове музикалният теоретик вече долавя музиката като органично цяло, което разглежда като основано на природни закономерности. През цялото развитие на учението си за целостта той схваща органичността като „обективна“ даденост, независима по същността си от всякаква съзнателна и субективна дейност. Съзнанието може само да контаминира органичното цяло; ето защо, ако композиторът или интерпретаторът искат да доловят музикалната цялост, те трябва да подходят инстинктивно, а не съзнателно към музиката. Според Шенкер обаче инстинктът също е природно зададен – той е дарба и в крайна сметка въпрос на гениалност, но гениалност, която опира до закономерности, лежащи изцяло в обективно предзададената природа. По този начин ролята на Аз-а, отнасящ се към музиката – композитор, интерпретатор, слушател (включително аналитик) – се свежда до „пасивно“ засвидетелстване на иманентната на музиката органичност. Ако един субект долавя целостта в музиката, това е следствие от неговата пълна (инстинктивна) „окупираност“ от органичната цялост.