Изходната точка на настоящата статия са изказванията на различни изтъкнати музиканти от XX век, които свидетелстват за жизнения опит на музикалната идентификация, т.е. преживяването на единство и сливане с музиката. Целта на статията е да изследва феноменологичните следствия на това преживяване на основата на ранните феноменологични трудове на Мартин Хайдегер. В нея се сравнява ранното виждане на Хайдегер за феноменалната даденост с това на Едмунд Хусерл. Докато Хусерл разглежда феноменалната даденост като конституирана от (трансценденталното) съзнание, Хайдегер открива първичната даденост в резонанса (Mitschwingen) между „Аз-а“ и неговия жизнен свят. Твърдя, че в ранната феноменология на Хайдегер не субектът, а именно отношението (relatio) между аз и свят е това, което „конституира“ дадеността. Тази перспектива позволява изследването на музикалната идентификация като жизнен опит. Музикалната идентификация суспендира разграничението между субект и обект. В нея именно отношението между аза и музиката е конститутивно и за двамата. Следователно музиката не може да бъде адекватно разбрана във феноменологични термини, ако се разглежда просто като обект — предпоставка, характерна за по-традиционни феноменологични подходи към музиката, като тези на Роман Ингарден и Мишел Дюфрен. И двамата позиционират музиката на дистанция от субекта, като нещо, което трябва да се изследва в неговите обективни характеристики, без да се предполага конститутивната връзка между тях. Обратно на това, Ханс-Хайнрих Еггебрехт, Гюнтер Андерс и Илия Йончев признават, че разделението субект–обект е недостатъчно за изследване на музикалния опит. Докато Еггебрехт в крайна сметка остава в рамките на тази дихотомия, Андерс и Йончев развиват идеята за музикалното Mitsein, или битие-с-музиката, което напълно отхвърля предпоставката за субект и обект и тълкува музикалния жизнен опит като модус на битието, в който смисълът на Аз-а и музикалният смисъл съвпадат.