Загърбвайки рефлектиращото наблюдение като проява на напразен музиковедски „гносеологичен оптимизъм“ (напразен, защото работи с „всенаблюдаем“, на „вкочанен“ обект), фундаменталната музикология в Йончевото разбиране посочва друг начин за схващане на музикалното изказване, музикалното произведение и музикалната интерпретация като начин на музикално битие. Така предмет на фундаменталната музикология става описанието на музикалното долавяне на битие. Това описание/изследване на музикалния смисъл е възможно единствено като трансцендентално и онтологично, защото се извършва и върху единствената възможна, смислопораждаща позиция - „позицията ми да бъда субект на самото музикално събитие“, тоест да бъда въвлечен в музикалното. И когато тази битийна музикална разположеност бъде доловена онтологично, тогава вече може да настъпи и говорене. Но не по „позитивно научен начин“, тоест отстрани, а „чрез истинотворящо удържане в музикалния смисъл и чрез негова собствена понятийност, изискваща при изработването й усилия, за да бъде тя изведена до мащабите на проблема“. Като се нагърбва със задачата да предложи такава понятийност, Иля Йончев счита, че в преобладаващо обграждащата ни музикална неавтентичност музикално-философското разкриване на музикалния смисъл е единствената позиция днес, която би могла да послужи на музикалната практика и педагогика.
 

Из рецензия на Розмари Стателова